De-risking: кога отказът от клиент не е управление на риска

Високият риск не означава неприемлив риск. Въпросът пред финансовите институции не е кого да избягват, а какво могат да управляват и как да го докажат пред надзора.

Най-сигурният отказ може да е най-рисковият

Регулаторен натиск, разходи за съответствие, страх от санкции. Не е чудно, че част от институциите избират привидно безопасния път: просто не обслужват определени категории клиенти. Това е de-risking, т.е. прекратяване или отказ на отношения с цели сектори, вместо оценка на всеки клиент поотделно.

Най-често засегнати са платежни институции, финтех компании, доставчици на крипто услуги, НПО, бизнеси с интензивни парични операции и компании, тези работещи с държави с повишен риск.

Проблемът е, че отказът не премахва риска, а само го премества. Клиентите, останали без достъп до регулирани услуги, търсят неформални канали, където прозрачността е по-малка и престъпната дейност е по-трудна за разкриване. Затова и FATF, Европейският банков орган и националните регулатори настояват за истинско прилагане на подхода, основан на риска, а не за автоматично изключване на сектори.

Два клиента, обратна логика

Лицензирана крипто борса с прозрачна собственост, ефективни контроли и надеждно наблюдение на операциите може да е напълно управляема, въпреки че е в „рисков” сектор.

Обикновена търговска фирма в „ниско рисков” сектор, с непрозрачна собственост и необясними парични потоци, може да е много по-голяма заплаха.

Същото важи за НПО, работеща в конфликтен регион. Географският риск е висок, но решаващи са източниците на средства, управлението, получателите и маршрутите на плащанията. Секторът сам по себе си не е достатъчен аргумент.

Рискът се оценява по реалните характеристики на клиента, не по етикета на сектора му.

Какво изисква подходът, основан на риска

Той не задължава никого да приема всеки клиент. Изисква решението (приемане, ограничаване или отказ) да е обосновано.

При повишен риск институцията трябва първо да се запита дали подходящи мерки могат да го сведат до приемливо ниво:

• допълнителна информация за собствениците, дейността и източника на средства;
• по-задълбочена проверка на контрагентите и географската експозиция;
• засилен мониторинг и по-честа актуализация на данните;
• ограничения за конкретни продукти, операции или направления.

Съществуват и напълно основателни откази: когато не може да бъде установен действителният собственик, липсва необходимата информация, има законова забрана или институцията реално не може да контролира съответната дейност.

Рисковият апетит не е оправдание

Формулировки като „не работим с криптокомпании” или „не обслужваме високорискови клиенти” не са рамка за управление на риска, а негово избягване.

Добрата рамка казва не само какъв риск е приемлив, но и при какви условия, с какви контроли и до какви граници. Например: „обслужваме лицензирани доставчици на крипто услуги, при прозрачна собственост, ограничена географска експозиция и засилен мониторинг”. Това е различно от забрана на целия сектор.

Същото важи за автоматичните модели за рисково оценяване. Те са полезни, докато подпомагат решението. Когато високата оценка заради сектор или държава води автоматично до отказ, моделът става механизъм за изключване.

Пет въпроса преди отказ

1. Кой точно фактор прави клиента високорисков, а не само „кой сектор”?
2. Могат ли допълнителни мерки реално да намалят този риск?
3. Разполагаме ли с възможностите да ги прилагаме и наблюдаваме?
4. Има ли законова пречка или невъзможност за идентификация на собственика?
5. Можем ли да обясним решението на надзорния орган с конкретни факти, а не само с вътрешна политика?

Ако отговорите са документирани, решението (в която и да е посока) е защитимо.

Какво се променя в Европа

Регламент (ЕС) 2024/1624 и новият орган AMLA, чиито основни изисквания се прилагат от 2027 г., насочват ЕС към еднакви правила и по-голяма отчетност и реален рисково базиран подход. На практика това означава по-тясна връзка между оценката на риска, рисковия апетит, профила на клиента и приложените контроли. Решенията за отказ ще трябва да се основават на конкретни факти и надеждна документация, а не на общи политики.

В заключение

Превенцията на финансовите престъпления и достъпът до финансови услуги не са противоположни цели. Качеството на една система не се измерва с броя отказани клиенти, а със способността й да идентифицира риска, да избере подходящи мерки за неговото управление и контрол и да вземе обосновано решение.

Добрата система не избягва всеки риск. Тя ясно различава управляемия от неприемливия и може да докаже защо.